Защо да е виновна Русия?

Всяка велика история има нужда от злодей. Човешката не прави изключение. Поколение след поколение, хората търсят злодеите на своето време, за да използват тях като оправдание за собствените си дела. През последните десет години, злодеят в европейската история несъмнено е Русия. Кремъл изпраща свои агенти да тровят хора във Великобритания и България, да организират преврат в Черна Гора, да заговорничат в Сърбия и да се опитат да отцепят Каталуния. Отново Москва седи зад финансирането на противоречиви политически партии, обикновено заявяващи се като десни, консервативни и националистически. Москва анексира Крим. Москва започна войната в Донбас и блокира евро- и НАТО-интеграцията на Украйна. Москва отцепи Абхазия и Осетия от Грузия и замрази нейната интеграция. Путин подкрепи Асад, изби хиляди цивилни в Сирия и унищожи шанса й за демократизация. Пак той подкрепя авторитарният маршал Хафтар и неговата армия от наемници в Либия. Пак той преговаря с талибаните зад гърба на САЩ и се опитва да е посредник и в този конфликт. Руски наемници охраняват мини за злато и диаманти из цяла Африка, крепят диктатори и тренират войските им и пак руско е оръжието, което се опитва да залее Черният континент. Русия се намеси във Венесуела, където крепи унищожителния за страната режим на Мадуро. Пак Москва стои зад режима в Северна Корея. Москва подкрепя Иран, Москва се опитва да отцепи Турция от НАТО и да издърпа саудитската черга из под краката на САЩ. Русия покварява българската политическа система, купува си политици, използва мафията си за да влияе на местната мафия, въоръжава, финансира и тренира правоенни, псевдопатриотични формации. Същото се случва и в Косово, Сърбия и Словакия. Все факти, но какво от това?

Русия, в случай че не сте разбрали, е глобална политическа сила, която има преки интереси на два континента и косвени на още два. Както всяка друга политическа и военна сила в историята, Русия прави това, което смята за правилно с оглед преследването на тези интереси. На мястото на Русия, държави като Франция, Великобритания и САЩ са постъпвали не по-малко категорично, грубо и дръзко. Целият проблем не идва от това какво прави Русия, а от това, че другите се правят на изненадани. Първият важен довод е „не може да разсъждаваме с категории от XIX век когато става дума за външна политика днес“. Защо? Последните 6000 години човешка история показват, че хората са използвали постоянно абсолютно едни и същи принципни позиции. Промяна е имало само в обема и обхвата на политическите процеси. Казано по-просто, египетското Ново царство, Персийската империя, Римската империя, Монголската империя и Британската империя, са градили своята външна политика върху едни и същи базови принципи. Тези базови принципи, от своя страна, се основават на човешката природа. Тя е добре проучена и обоснована от антрополозите, но най-сполучливата й оценка идва от Айнщайн, който заявява, че само Вселената и човешката глупост са безкрайни, но не е сигурен за първото.

Вторият голям проблем на съвременното общество е, че то се опитва да оценява политиката през призмата на морала. Политиката, също както и маркетинга, са построени върху липсата на морал и безусловния стремеж към успеха. В този смисъл, политиката не може да е добра или лоша, тя може да е успешна или неуспешна, също както бизнеса. Когато говорим за обществени дебати, разговори на по чашка и мрънкане в социалните мрежи, да използваме „добър“ и „лош“ за политиката е допустимо. Лошото е, че тези категории започват да навлизат в речника на самите политици и анализатори – хората, които би трябвало да са над подобни нефункционални дефиниции. Причината за това е, че отвъд политическата демагогия в която ние сме добрите, а другите са лошите, използването на морални категории води до изкривяване на преценката и нарушаване на причинноследствената връзка в процеса на политически анализ. Или казано по-просто, ако анализирате политиката на Путин с презумпцията че той е „лошият“, вие няма да схванете поне 50% от реалните причини за неговите действия.

Простата истина, която мнозина политици и наблюдатели отказват да приемат е, че Русия не е лоша, или във всеки случай не е по-лоша от всяка друга велика сила. Русия просто прави всички изброени горе неща, защото може. По същата причина, през 2003-та година САЩ нападна Ирак. По същата причина през XIX век Великобритания анексира държави по целия свят. По същата причина Испания експлоатира местното население в Америките през Ренесанса. По същата причина хиляди роби умират по арените на Римската империя всяка година. С други думи, ако кажеш че една велика сила е лоша, излиза че всички са лоши, а по логиката на философията, ако всички са лоши, значи всъщност нито една не е.

Проблемът с външната политика на Русия е че тя е ad hoc-крация – т.е. Президентът Путин няма прекалено специални конкретни планове в бъдещето. Той има най-общи цели, които се следват на принципа на водата – натиска се там, където съпротивлението е най-малко. В Украйна, Путин взе Крим и разпали войната в Донбас защото никой не направи абсолютно нищо адекватно за да му попречи. Същото стана в Грузия, същото стана и в Чечня през 2000-та. В Сирия, Обама начерта една червена линия през 2013-та и едновременно с това нарече Асад „нашият човек в Дамаск“. Химически атаки, трафик на гориво, нарушени ембаргота и….нищо. Но всъщност не е нищо, защото британски оръжейни концерни бяха хванати да нарушават ембаргото, а френски строителни фирми бяха уличени в изпълняване на поръчки за режима на Асад. Пак Франция и Великобритания бяха тези, които се постараха да вдигнат оръжейното ембарго в Сирия през 2013-та, за да могат да пласират своята продукция там. Същевременно България например служи като хъб за пране на сирийски правителствени средства, трансферирани тук през частни фирми на хора, верни на Асад. Същото се отнася и за Либия, където има действащо ембарго на ООН, но страната ни продължава да изнася оръжие.

В Либия, Русия беше обвинена че помага на Хафтар. Факт – наемници, печатане на валута, разузнавателни данни и т.н военна и логистична подкрепа. Добре, но Франция също подкрепи Хафтар, също прати свои военни и също осигурява финансиране. Получава се ситуация, в която и двете правят едно и също, но само едната е лошата. Руската експанзия в Либия се случва под носа на САЩ и Великобритания, които и пръст не мърдат, а за Франция изглежда руската политика не е проблем. В Афганистан Русия се опитва да играе посредник между правителството и талибаните и дори прие талибанска делегация, която се срещна с Лавров. Добре, но САЩ също преговарят с талибаните и не предприеха никакви дипломатически стъпки за адекватно контриране на руската намеса. Същото се получава и в Саудитска Арабия, която остава съюзник на САЩ, но започна да флиртува и с Москва. В Турция, Ердоган направи рязък завой в посока Азия. причината за това е проста – САЩ се съюзиха с марксистките милиции PKK в Северна Сирия, които от десетилетия са разглеждани като терористична организация от Турция. За Анкара кюрдските леви радикали остават основна стратегическа заплаха и логично се стремят да я неутрализира, дори това да означава съдействие с Русия и Иран. Купуването на С-400 и приказките за сделки за Су-57 изпълняват по-скоро политическа отколкото реална военна цел. Турция получи отказ от ЕС, получи липса на разбиране от САЩ и съответно реши да си потърси нови регионални приятели. Кой допусна това? Запада, който не намери правилния път към Анкара. Русия възползва ли се? Разбира се и би го направила отново, дори начело й да стоеше Алексей Навални.

Впрочем тук идва един друг голям мит за руската външна политика – че тя зависи изцяло от Путин и в други обстоятелства би била различна. Както писах преди време, ако смятате че Путин е самоцелен военолюбец, значи сте проспали часовете по история. Всички външнополитически ходове на Кремъл за последните 19 години имат ясен исторически аналог както в СССР, така и в Царска Русия. Путин не е открил топлата вода нито е измислил някакви нови, несъществуващи до сега външнополитически интереси. Дори методите, които използва, са извадени от прашните стари алманаси на руската дипломатическа школа и освежени с малко модерни технологии и нео-националистка реторика. Да се търси някакъв вододел в руската външнополитическа еволюция е погрешно. Москва има много и дълготрайни интереси в Евразия от поне 300 години. Всички те са постоянно преследвани, както от Петър Велики и Александър II, така и от Ленин, Сталин и Путин. Същите интереси ще се защитават и от наследниците на Путин. Причината за това е, че те не са конкретни за дадена политическа клика, а са част от естествената гео-политическа конструкция, върху която се основава руската външна политика.

В България, Европа и НАТО много се говори за ролята на Русия и контрирането на Русия. Но точно това е проблемът – говори се много, но се прави малко или почти нищо, а категоризирането на добри и лоши замъглява адекватната реалполитическа оценка за ситуацията. Русия не може да бъде разглеждана като вечен враг на Европа. За това няма нито исторически, нито икономически нито дори културни основания. Това че в момента тази държава се управлява от агресивен, авторитарен режим, който не подбира средствата за постигане на своите цели не означава, че Европа и НАТО трябва да се поставят в позиция, в която да изглеждат като вечен и перманентен враг за самата държава Русия. Важно е да се покаже на самите руснаци, че Запада е враждебен не към тях, а към конкретната авторитарна клика, която в момента стои начело в Москва. Важно е също така да се покаже на самия Путин, че номерата му не минават, а отпорът да бъде твърд, премерен и категоричен във всяка точка. През 2018-та година, НАТО е похарчило за отбрана 14 пъти повече от Русия, но въпреки това Русия е държавата, която изглежда силна, а НАТО – слабо, разединено и нерешително до степен, в която президентът на Франция да заговори за „мозъчна смърт“.

Русия е държава, чието БВП не се отличава особено от това на страни като Испания и Италия. Икономиката е в голяма степен ориентирана към износ на суровини и оръжие. Липсва гъвкавост, а програмите по национализация на ключови отрасли обещават сериозна стагнация. Единствената причина тази държава да изглежда външнополитически силна е преди всичко пълната липса на адекватни политики от останалите и „връстници“. Същото се отнася и за тромавата политика на държави като България, както и за подхода тип „нацупено дете“, демонстриран от Ердоган. Русия ще бъде силна до тогава, докато това й се позволява. Тя ще успява да прокарва своите интереси в най-уязвимите точки до тогава, докато тези точки са оставяни да бъдат уязвими. Простотата на многополюсния свят в който сме живели и живеем е, че една велика сила е толкова силна, колкото останалите й позволят да бъде чрез своето бездействие.

Оценките ни за Русия не бива да бъдат за добра или лоша държава. Те могат и трябва да бъдат за ефективна или неефективна държава. От външнополитическа гледна точка, Русия е по-скоро ефективна държава. От вътрешно политическа гледна точка, Русия е по-скоро неефективна държава. За да бъде контрирана, ефективите трябва да бъдат следени и изолирани, а дефектите трябва да бъдат натискани и използвани. Голямата игра продължава, онези, които я играят от позицията на морала ще се провалят. Онези, които я играят за да спечелят, ще успеят.

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: