През последното десетилетие териториалните конфликти в Южнокитайско море придобиха нова динамика и актуалност в контекста на прогресивно нарастващата политическа, икономическа и военна мощ на Китай. Сложната комбинация от политически, икономически и геостратегически фактори рязко повишиха регионалната нестабилност и създадоха обстановка на трайна несигурност и недоверие. Всичко това в крайна сметка води до устойчиво и постоянно възвръщане на националистическите чувства и готовността за отвръщане на агресията с агресия. Фактори, които сами по-себе увеличават възможностите за военна ескалация, подхранвана непрекъснато и от надпреварата във въоръжаването, която се води между държавите в региона.

Към настоящият момент Китай, Тайван, Малайзия, Виетнам, Филипините и Бруней имат конкурентни териториални и правни претенции върху взаимно припокриващи се изключителни икономически зони (ИИЗ) в Южнокитайско море. От особена важност представляват също така и правата за експлоатиране на потенциално огромните находища на петрол и природен газ, както и правото на свободно мореплаване. Разбира се глобализационните процеси намесват в играта и регионални играчи като Австралия, Индонезия, Япония и Южна Корея също чувстващи своите интереси застрашени от агресивните и експанзивни действия на Китай.

ЗАЩО ЮЖНОКИТАЙСКО МОРЕ Е ТОЛКОВА ВАЖНО?

Териториалните претенции на държавите в акваторията на Южнокитайско море

Териториалните претенции на държавите в акваторията на Южнокитайско море

Преди всичко, Южнокитайско море представлява един от най-натоварените търговски маршрути на планетата и най-краткият възможен път по море свързващ западния Пасифик и Източна Азия с Индийския океан и съответно Африка и Европа. Не само това, то дава и директен достъп до девет от десетте най-големи търговски пристанища в света.[1]

Стойността на търговския поток, преминаващ годишно през Южнокитайско море се оценява на 5.3 трилиона долара, което включва повече от половината от световния търговски тонаж, както и една трета от целия морски трафик в световен мащаб. [2] Петролът, който се превозва през проливът Малака в посока Източна Азия е три пъти повече от количеството, транзитиращо през Суецкия канал и 15 пъти повече от това, което преминава през Панамския канал.

Според информация на известният американски политолог и автор Робърт Каплан, около две трети от южно корейските енергийни продукти и 60 % от тези на Тайван и Япония се внасят през Южнокитайско море.[3] Разходите за промяна на маршрута на петролните танкери би била приблизително 600 млн. долара годишно за Япония и 230 млн. за Южна Корея.

Друг компонент придаващ съществена важност на региона е потенциалното наличие на големи офшорни залежи на петрол и природен газ. Поради съществуващите териториални конфликти и политическо напрежение, все още няма голяма яснота какъв точно е енергийният потенциал на Южнокитайско море. Все пак според различни приблизителни оценки от там могат да бъдат добити между 1.1 и 17.7 млрд. тона петрол. По отношение на газът, оценките също варират в широк диапазон, колебаещ се между 190 и 500 трилиона кубични метра.

Освен всичко друго риболовът също се оказва от стратегическа важност за държавите в региона. Комерсиалният риболов допринася за 3  % от БВП на Индонезия и за 2 % от БВП на Малайзия, Филипините и Тайланд.[4] Изчерпването на ресурсите обаче, често пъти принуждава рибарските кораби да бракониерстват в териториалните води или ИИЗ на чужди държави, което ги поставя в конфликт с местните власти. Подобни случаи не са рядкост и обикновено водят до сериозни дипломатически скандали, нагнетяващи допълнително напрежение.

 

КОЙ КАКВО ТЪРСИ ?

     Китай

Като амбициозна регионална и световна сила, Китай съответно има и най-голям апетит. Както е известно китайската икономика е до голяма степен експортно ориентирана и зависи от два важни фактора, а именно: сигурност и устойчивост на търговските маршрути, както и достъп до природни ресурси, които да захранват индустрията и производството. В тази връзка Южнокитайско море се явява от стратегическа важност в ролята си на пътна артерия, свързваща Азия с Европа и Африка и потенциален важен източник на природни ресурси. Всъщност, ако оптимистичните оценки на правителството в Пекин са верни, от Южнокитайско море могат да бъдат добити 130 млрд. барела петрол и 900 трилиона кубични метра природен газ, които биха подсигурили икономиката за десетилетия напред. За тази цел CNOOC (Chinese National Offshore Oil Corporation)  в следващите години е решила да инвестира 20 млрд. долара с цел проучване и разработка на енергийния потенциал на Южнокитайско море.

Реално претенциите на Пекин са свързани с близо 90 % от територията на морето, включително стратегически разположените в централната част островни групи Спратли и Парасел. Самите претенции се основават на карта от 1947 г (Eleven-Dash Line), очертаваща територията заета от правителството на Гоминдан след победата над Япония във Втората световна война. В последствие комунистическото управление ревизира картата (Nine-Dash Line), изключвайки някои територии около залива Тонкин.

Проблемът с претенциите на Китай е, че те не са международно признати от никого и реално влизат в противоречие не само с останалите регионални държави, но и с международното право и по-специално с Конвенцията на ООН по морско право. През 2013 г. Филипините повдигат арбитражна процедура в рамките на ООН срещу китайските претенции върху Южнокитайско море. Пекин бойкотира целия процес в Международния арбитражен съд в Хага, въпреки своето участие в конвенцията по морско право. В крайна сметка през 2016 г. съдът достига до заключение, че:

„Няма доказателства, които да потвърдят исторически, че Китай е упражнявал изключителен контрол върху територията и ресурсите. Следователно не съществува легална основа, която да потвърди исторически права върху Nine-Dash Line. В тази връзка Китай е нарушил суверенните права на Филипините и е причинил тежки увреждания на околната среда и по-специално на кораловите рифове в региона“[5]

Разбира  се правителството в Пекин категорично отхвърля заключенията и препоръките на Арбитражния съд (които нямат задължаващ характер), и също така отказва да всякакви опити за разрешаване на конфликтите в рамките на други регионални организации като ASEAN. Това е и една от основните стратегии, които Китай използва в дипломатически план. Избягване и отхвърляне на всякакви форми за колективно  разрешаване на споровете и търсене на пътища за индивидуално договаряне в двустранен формат. По този начин не се допуска обединение на обща позиция срещу Китай, като в същото време умело се експлоатират различията и конфликтите между останалите участващи държави.

Китайска активност по кораловият риф Fiery Cross

Китайска строителна активност по кораловия риф Fiery Cross

В същото време китайската държава продължава своята политика на агресивна експанзия и конфронтация. През последните години Пекин предприема драстични мерки за установяване на реален контрол върху територията на Южнокитайско море чрез заемане на острови и разполагане на инфраструктура с различен характер върху тях. Дейността не се ограничава само до това. Сателитни изображения от последните 4-5 години показват безпрецедентна строителна дейност трансформираща коралови рифове в острови. Тези нови острови се появяват на картата предимно в района около архипелага Спратли, а според най-нови сателитни изображения Китай вече има достатъчно капацитет да разполага върху тях пристанища, летища,  хеликоптерни площадки, радарни системи, както и системи за ракетна отбрана.

150217160111-china-janes-images-exlarge-169

Разбира се всичко това води и до значително повишаване на военното присъствие в региона. От 2010 г. до сега китайския флот е удвоил своята активност, провеждайки непрекъснати патрулни операции, както и военни учения. Не е рядкост в района да бъде забелязан и единственият до този момент китайски самолетоносач – Ляонинг. Очаква се в периода 2010 – 2020 г. Китай също така да удвои и своя бюджет за отбрана достигайки до 233 млрд. долара годишно. [6]

Тайван

Политическата обстановка в Тайван е доста сложна и комплексна като най-общо казано политическият спектър е разделен на две по отношение на това какво трябва да бъде бъдещето на островът и най-вече какви трябва да бъдат отношенията с Китай. Опозиционната коалиция, водена от Гоминдан твърдо стои зад консенсусът от 1992 г. извел на преден план принципът за „единен Китай“ и обединение, докато управляващата Демократическа прогресивна партия (ДПП) отхвърля консенсуса и застава зад идеята за независим и суверенен Тайван.

По подобен начин се различават и вижданията на двете партии относно Южнокитайско море. Гоминдан държи на претенциите си спрямо „Nine-Dash Line” и практически почти цялата територия на морето, докато ДПП има значително по-умерени претенции.

Все пак политическо управление в Тайван под каквато и да е форма различна от Китайската комунистическа партия, остава заклет враг на Пекин. Конфликти между рибарски флотилии на Китай, Тайван и Филипините се случват почти непрекъснато и поради тази причина правителството в Тайпе реши да изготви план за построяване на осем бойни подводници, които трябва да влязат в служба в следващите десет години.[7] Те трябва да служат за патрулиране в териториалните води на Тайван, както и за затвърждаване на териториалните претенции.

Япония

Въпреки, че Япония реално няма излаз на Южнокитайско море, нито пък има претенции към него, все пак Токио разглежда тази територия като стратегически важна по отношение на своята национална сигурност. Това е така най-вече заради зависимостта от близкоизточните природни ресурси докарвани през Южнокитайско море. Поради тази причина през последните години Япония индиректно започва да оказва подкрепа на държавите в региона, противопоставящи се на китайската експанзия. Това води до значително облекчение на ограниченията за търговия на оръжие, а също така и до противоречиви промени в конституцията, които позволяват военна намеса при разширен обхват от обстоятелства.[8]

Към всичко това може да бъде добавен и конфликтът за островите Сенкаку, намиращи се на 170 км. североизточно от Тайван в Източнокитайско море. С изключение на периода между 1945 и 1972 г. когато е под американска окупационна юрисдикция, необитаемият архипелаг е бил част от Япония още от 1895 г. През 1972 г. той е върнат чрез договора от Сан Франциско, който затвърждава японският суверенитет върху Сенкаку. Практически Китай и Тайван не предявяват абсолютно никакви претенции спрямо островите до момента, в който не се появяват доказателства за наличието на петрол в края на 1960 – те. От този момент насетне конфликтът за Сенкаку се превръща в неизменна част от отношенията между трите държави.

Филипините

Филипинските претенции са свързани с архипелазите Спратли и Парасел и се основават на ИИЗ и зоните на континенталния шелф. През 1994 г. напрежението между Манила и Пекин ескалира до ограничен военен сблъсък когато китайската армия окупира рифът Мисчийф. Филипините е и първата държава, която завежда арбитражно дело срещу Китай в рамките на ООН.

И докато в последните три десетилетия, правителствата в Манила водят една доста последователна и целенасочена политика по отношение на Южнокитайско море, картината рязко се променя през последната година с идването на власт на новия президент Родриго Дутерте. Още в първите дни от стъпването си в длъжност той влезе в дипломатически скандал с администрацията на Барак Обама, като в същото време смекчи тона спрямо Китай и изяви готовност за двустранно договаряне относно спорните територии. В края на годината Дутерте отново промени своята позиция много вероятно като следствие от смяната властта във Вашингтон и потвърдената ангажираност на Доналд Тръмп спрямо Източна Азия.

Филипинският президент играе опасна политика на баланс между Китай и САЩ, разчитайки на китайски заеми, туристи и търговски договори, в същото време надявайки се и на съюзническа подкрепа от Вашингтон по отношение на Южнокитайско море. Непостоянната и непредвидима политика на Дутерте е проблем както за американските съюзници, така и за формирането на регионално, стратегическо партньорство в рамките на АСЕАN. Един от основните принципи на АСЕАN е именно разрешаването на спорове по мирен път чрез консултации и срещи на високи равнище. Ако, президентът Дутерте мени своята политика през няколко месеца, всякакви преговори и консултации биха загубили смисъл.

Малайзия

Куала Лумпур има относително ограничени претенции за част от Спратли, като през 2009 г. окупира пет острова. През 1991 г. е построен туристически курорт и летище върху о. Лаянг Лаянг, действие което предизвиква реакцията на Филипините, Виетнам и Бруней.

За разлика от останалите държави в региона, Малайзия поддържа относително прагматични отношения с Китай, избягвайки конфронтация. Особено с оглед на факта, че Пекин е най-големият търговски партньор на Куала Лумпур, а Китай е най-големият източник на чуждестранни инвестиции. Освен всичко друго, Филипините, Тайван и най-вече Виетнам се явяват добър буфер, възпиращ китайската експанзия, който позволява на Малайзия да развива своите интереси.

В края на миналата година, при посещение в Пекин, малайзийският премиер Наджип Разак подписва споразумение за сътрудничество и партньорство по отношение на Южнокитайско море и най-вече договаряне в рамките на двустранен диалог.[9] Споразумението до голяма степен вероятно има връзка и с международната изолация, в която изпада Разак след скандала 1MDB, при който премиерът бе обвинен в присвояване на 700 млн. долара от държавен инвестиционен фонд.

 Виетнам

За разлика от останалите държави в региона, които заемат по-скоро пасивна или дефанзивна позиция относно Южнокитайско море, Виетнам се явява като един агресивен конкурент на Китай въпреки сериозната диспропорция по отношение факторите на твърдата сила. В Ханой определено не се притесняват да влязат дори в открит военен конфликт. На два пъти през 1974 г. и 1988 г. китайски и виетнамски бойни кораби се сблъскват в региона на Спратли, като във втория случай загиват 74 виетнамски моряци, а три кораба биват потопени.

Сблъсък между китайски и виетнамски кораби през 2014 г.

Сблъсък между китайски и виетнамски кораби през 2014 г.

Така както и Китай, Виетнам също претендира за територии преминаващи далеч отвъд полагащата се по право ИИЗ и по-конкретно за архипелазите Спратли и Парасел. Също така, по сходен начин, Ханой заема и строи нови острови. Към момента цели 27 островчета около Спратли, включително и главния остров от архипелага се намират под виетнамски контрол. Освен това е планирано удължение на 600 – метровата самолетна писта, както и строеж на два нови самолетни хангара.

В дипломатическо отношение, Виетнам от няколко години насам подобрява своите връзки със САЩ, Япония, Южна Корея и Индия. Невъзможността да се разчита на регионално партньорство със страните имащи претенции към Южнокитайско море, практически не оставя особен избор на Ханой освен поддържането на умерен тон със стари врагове.

РОЛЯТА НА САЩ

Тук някъде се явява и ролята на САЩ като единствен възможен балансьор на силите в региона. Бързият и агресивен възход на Китай в началото на XXI век до голяма степен предизвиква и вероятно дори застрашава американската хегемония в международните отношения. Това, разбира се провокира и съответната намеса.

След 2009 г. администрацията на тогавашния президент Барак Обама въвежда в ход нова американска политика спрямо Източна Азия, която се основава на два важни фактора, а именно: американската външна политика до този момент неглижира Източна Азия, чиято увеличаваща се тежест в световната икономика налага нуждата от отделяне на повече ресурси за оказване на влияние в региона; новата по онова време администрация търси изход от скъпо струващите конфликти в Близкия Изток, което в крайна сметка води повече или по-малко до абдикация от поетите ангажименти там и последващо задълбочаване на кризите.

Това, което се случва реално е прехвърляне на акцента на американската външна политика от Близкия Изток и Европа към Източна Азия и макар и да не се споменава директно, целта преди всичко е възпиране и противопоставяне на Китай. В дипломатическо и икономическо отношение САЩ препотвърждава своите съюзнически отношения с Япония, Австралия и Южна Корея, а също така значително подобрява отношенията с Виетнам и стартира дипломатическа инициатива спрямо Мианмар. В един момент САЩ се превръща и в основен участник в подготовката за подписване на Транстихоокеанското търговско споразумение, включващо Австралия, Бруней, Канада, Чили, Япония, Малайзия, Мексико, Нова Зеландия, Перу, Сингапур и Виетнам.[10]

Настъпват сериозни преструктурирания и по отношение на политиката по сигурност и отбрана, които намират своето изражение в изграждането на нова военна доктрина. Въведена през 2010 г, първоначално стратегията представлява не повече от един оперативен план, който да предвижда определени сценарии при евентуален сблъсък с Китай. В последствие обаче, доктрината прераства в реална стратегия за военно сдържане, чиито резултати на терен са значително повишаване на военния потенциал на САЩ  в региона, включително и в акваторията на Южнокитайско море.

1-xKrMnCej5fCEUwNFo-2SsA

В крайна сметка, политиката на Барак Обама спрямо Източна Азия, останала известна като “Pivot of Asia” трудно би могла да бъде определена като успешна. Вашингтон в никакъв случай не постига желания резултат в сдържането на Китай, като всъщност действията дирижирани от Пекин стават дори по-агресивни и експанзивни. В същото време наследниците на Поднебесната империя все повече скъсяват разликата със САЩ по отношение на военния потенциал и непрекъснато увеличават своя дял в световната икономика.

С встъпването в длъжност на новия американски президент Доналд Тръмп се очаква и нов политически курс спрямо Китай, макар и все още да не е съвсем ясен какъв ще бъде той. По време на кандидат президентската си кампания Тръмп води доста агресивен политически дискурс спрямо Пекин, като след своята инагурация, 45-ият президент на САЩ осезаемо омекотява реторикате си. Това става особено видимо по време на двудневната среща, проведена в началото на месец април, между него и китайският му колега Си Дзинпин. По думите на Тръмп двамата са постигнали „изключителен прогрес в отношенията межди Китай и САЩ. Прогрес, който ще бъде надграждан допълнително. Мисля, че аз и президента Си изградихме изключителна връзка.“[11] Въпреки, че самата среща между Тръмп и Дзинпин означава много, все пак за момента не се очаква да бъде постигнат съществен прогрес по важи теми.

По отношение на Южнокитайско море, за сега изглежда, че американската администрация ще продължи твърдата си политика спрямо Китай и запазване на неутрална позиция относно териториалните спорове. В началото на годината държавният секретар на САЩ Рекс Тилърсън заявява, че „Ние ще изпратим ясно послание към Китай, че първо: вие ще спрете строежът на острови. И второ: повече няма да имате достъп до тях“.[12] В подобен тон през 2016 г. се изразява и един от главните съветници на Доналд Тръмп, а именно Стив Банън, според когото без съмнение САЩ и Китай ще бъдат въвлечени във военен конфликт през следващите 10 години.[13]

Подобни коментари изразяват ясно готовност за употреба на военни средства при необходимост, ако Китай продължи своята експанзия в Южнокитайско море. Всъщност те са напълно нормални и логични с оглед на досегашната силова политика на САЩ в региона. Даването на заден ход в това отношение би бил ясен признак на слабост за реалполитик стратезите в Пекин и би насърчил експанзивно поведение.

Разбира се демонстрацията на твърда сила трябва да бъде лимитирана в разумни граници, които да не попречат на продуктивния диалог, за какъвто има немалко предпоставки. Прекаленото осланяне на военния натиск трудно би осигурило положителни резултати. Акцентът трябва да бъде поставен върху употребата на дипломатически, икономически и правни инструменти, които до този момент са били до голяма степен пренебрегвани във връзката между Китай и САЩ. Самата тя е многокомпонетна и включва в себе си въпросът за икономическите и търговски отношения между Китай и САЩ, казусът с Тайван, диалогът относно климатичните промени, както разбира се и заплахата от Северна Корея. В тази връзка конфликтите в Южнокитайско море, макар и сложни сами по себе си, не бива в никакъв случай да бъдат разглеждани като изолирани случаи, а трябва да бъдат инкорпорирани в общия диалог. Единствено постигането на положителен прогрес в отношенията между великите сили САЩ и Китай, в крайна сметка би стимулирал и по-малките регионални фактори към потенциално сътрудничество.

[1] Седем от тях се намират в Китай, включително Хонг Конг, а другите две са Бусан в Южна Корея и Сингапур.

[2] China’s Maritime Disputes, http://www.cfr.org/asia-and-pacific/chinas-maritime-disputes/p31345#!/?cid=otr-marketing_use-china_sea_InfoGuide

[3] Kaplan, R., Why the South China Sea is so crucial, 20.02.2015, https://www.businessinsider.com.au/why-the-south-china-sea-is-so-crucial-2015-2

[4] Fensom, A, $5 Trillion Meltdown: What If China Shuts Down the South China Sea?, 16.07.2015, http://nationalinterest.org/blog/5-trillion-meltdown-what-if-china-shuts-down-the-south-china-16996

[5] THE SOUTH CHINA SEA ARBITRATION (THE REPUBLIC OF THE PHILIPPINES V. THE PEOPLE’S REPUBLIC OF CHINA), PRESS RELEASE, 12.07.2016, https://pca-cpa.org/wp-content/uploads/sites/175/2016/07/PH-CN-20160712-Press-Release-No-11-English.pdf

[6] 2016’s $1.57 Trillion Global Defence Spend to Kick off Decade of Growth, IHS Markit Says, 12.12.2016, http://news.ihsmarkit.com/press-release/2016s-15-trillion-global-defence-spend-kick-decade-growth-ihs-markit-says

[7] Taiwan to build eight submarines to strengthen its ageing fleet, 04.04.2017, http://www.scmp.com/news/china/policies-politics/article/2085055/taiwan-build-eight-submarines-strengthen-its-ageing

[8] През 2015 г. Япония договаря с Филипините и Виетнам сделки за доставка на патрулни катери и самолети, а в същото време постигна споразумение за сътрудничество с Индонезия.

[9] China and Malaysia agree on military cooperation in the South China Sea, 02.11.2016 г, https://www.theguardian.com/world/2016/nov/02/china-and-malaysia-agree-on-military-cooperation-in-the-south-china-sea

[10] В началото на 2017 г. президентът Доналд Тръмп суспендира американското участие в преговорите за TPP с мотивите, че то би навредило на независимостта на американската икономика.

[11] At U.S.-China summit, Trump presses Xi on trade, North Korea; progress cited, 08.04.2017 г, http://www.reuters.com/article/us-usa-china-idUSKBN1792KA

[12] Tillerson says China should be barred from South China Sea islands, 12.01.2017 г, http://www.reuters.com/article/us-congress-tillerson-china-idUSKBN14V2KZ

[13] Steve Bannon: ‘We’re going to war in the South China Sea … no doubt’, 02.02.2017 г, https://www.theguardian.com/us-news/2017/feb/02/steve-bannon-donald-trump-war-south-china-sea-no-doubt

Advertisements