6 конфликта, които ще доминират международните отношения и през 2017 година

international-conflictКъм настоящия момент има няколко десетки военни конфликта с различно ниво на интензивност, които са активни в световен мащаб. В последните години рязко се увеличи динамиката на конфликтите, особено тези по периферията на Европейския Съюз, което от своя страна изведе на преден план една притеснителна и прогресивно задълбочаваща се тенденция. Става въпрос за очевидната неспособност на международната общност да управлява конфликти и да се справя с негативните последствия от тях. От безпрецедентната бежанска криза до разпространението на тероризма и религиозния екстремизъм, колективният (а в известна степен и целенасоченият) провал в опитите за разрешаване на кризи, дава възможност за появата на нови заплахи и опасности.

Едно от най-важните събития за изминалата година несъмнено бе изненадващото избиране на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Все още има много въпросителни около неговата външнополитическа програма и начините, по които той смята да възвърне позагубеният международен престиж на САЩ. Какви ще бъдат отношенията с Русия и по какъв начин те ще се отразят на връзката с Европа и ситуацията в Близкия Изток? Какви ще бъдат отношенията с Иран? С партньорите от Персйиския залив? Ще се задълбочи ли търговската война с Китай? Много въпроси и малко отговори за сега. Все пак, преди всичко едно нещо винаги е ясно със сигурност: неяснотата винаги играе ролята на дестабилизиращи фактор, особено когато става въпрос за един от най-сериозните играчи на международната сцена.

В Европа несигурността около бъдещите отношения със САЩ се допълва от бъркотията около излизането на Великобритания от ЕС и фактът, че реално никой не знае как това ще се случи и какви ще бъдат последиците. Брекзит допълнително разпали евроскептицизма от ляво и дясно, а предстоящите избори в Германия, Франция и Холандия ще бъдат сериозен тест за бъдещето на европейския проект. При всички положения обаче, ЕС няма да има възможност да бъде решителен фактор в международните отношения, зает с вътрешните си проблеми и борбата за запазване на собствения си интегритет, който непрекъснато бива подкопаван и от външни играчи.

Изострените регионални съперничества ще продължават да бъдат актуални и през 2017 г. Това е особено видимо в Близкия изток, който през последните години се превърна в открита арена за прокси войни и сблъсък на интереси между Иран и държавите от Персийския залив.

Борбата с религиозния тероризъм също ще бъде важен момент през новата година. Много световни лидери смятат, че решението на проблема със все по-задълбочаващите се разделения е обединение в борбата срещи екстремизма. Това е грешка, защото тероризмът е просто тактика и последствие от проблемите, а не причина за тяхната поява. Борбата с тактики не може и не трябва да определя дългосрочни стратегии. Джихадистките групировки се възползват от войните и разпадът на държавността за да разпространяват своето влияние. Тяхната хранителна среда е хаосът и несигурността. Това, от което се нуждае светът е инклузивен подход за разрешаване на конфликти, който да включва много повече от простата идея за обединение срещу общ враг.

В същото време, Русия, Турция и Иран сближиха своите позиции по отношение на ситуацията в Сирия. Действие, което вероятно поне отчасти би могло да намали насилието в държавата. Но това преди всичко представлява по-скоро краткосрочен съюз (ако може изобщо да бъде наречен така), който се основа на краткосрочни и чисто прагматични цели, а не на дългосрочна стратегия. Мирът в Сирия трудно би бил постигнат чрез консенсус върху временното укрепване на авторитарен режим, който бива категорично отхвърлян от мнозинството сирийски граждани.

Подобни отношения са ясен пример за договаряне на чисто тактическо ниво в стила на “реалполитик”. Тенденция в световен мащаб, която с идването на новата администрация във Вашингтон, вероятно ще става все по-актуална. Краткосрочното договаряне на тактическо ниво ще замени дългосрочните стратегии и политиките, основани на ценности, а думата “сила” ще бъде ключова. Това обаче едва ли би означавало повече стабилност, тъй като сделки и споразумения лесно могат да бъдат развалени, когато не рефлектират дългосрочна визия. В тази връзка липсата на предвидим ред, общоприети правила и силни институции, оставя широко пространство за действието на деструктивни фактори като Ислямска Държава и Ал Кайда.

Държавите сами по себе си не могат да се справят с подобни заплахи. Не и в модерния свят на глобализацията, където недържавните актьори заемат все по-осезаемо място. Добра или лоша, тя е факт, а по един или друг начин, всички са свързани помежду си. Войните в Сирия, Ирак и Либия дадоха началото на бежанска вълна към Европа, която от своя страна допринесе за Брекзит, чиито политически и икономически последствия неминуемо ще окажат влияние в глобален мащаб. При тези обстоятелства много държави се изкушават от изолацинализма, национализма и протекционализма, но в крайна сметка трябва да бъде ясно, че мир и просперитет трудно могат да бъдат постигнати без дългосрочно международно сътрудничество и визия.

СИРИЯ

До края на 2017 г. жертвите от войната в Сирия почти със сигурност ще минат 600 000 души, а бежанците и вътрешноразселените ще надхвърлят 12 милиона. По всичко изглежда, че президентът Асад ще остане на власт засега въпреки огромната опозиция срещу себе си и загубата на легитимност. Установяването на пълен контрол над Сирия ще бъде трудна задача, дори и с мощната подкрепа от Иран и Русия. Доказателство за това е ситуацията при Палмира, град който само девет месеца след като бе завзет с помощта на руската армия, в крайна сметка бе загубен само за няколко дни.

Все пак, моментът, който окончателно преобърна ходът на войната, бе превземането на Алепо. Макар и след много противоречива кампания, коствала живота на хиляди цивилни граждани, режимът в Дамаск успя да си възвърне контрола над някогашната икономическа столица на Сирия. Непосредствено след превземането на Алепо, бе организирана среща на високо равнище между Русия, Иран и Турция с цел подновяване на мирния процес и вероятно разпределяне на сфери на влияние. На срещата не бяха поканени представители на САЩ, ЕС или ООН. В резултат на това бе постигнато споразумение за примирие, което в крайна сметка се разпадна след като правителствените сили продължиха своята офанзива в района на Дамаск. Въпреки всичко и с много условности, дипломатическата инициатива на Русия и Турция, за момента остава единственият инструмент за временно и поне частично намаляване на насилието в Сирия.

Войната срещу Ислямска Държава ще продължи, а това означава, че трябва да бъдат вложени усилия конфликтът срещу ислямистите да не подклажда нови вълни на насилие. Двете конкурентни военни операции срещу Ислямска Държава, доминирани съответно от Турция и сирийското крило на ПКК, представляват до голяма степен отражение на самият конфликт между турци и кюрди. Деескалацията на напрежението между тях трябва да бъде основен приоритет пред непосредственото отвоюване на територии. Ако конфликтът между турците и кюрдите ескалира в Сирия, единственият фактор, който би могъл да извлече полза от това е Ислямска Държава.

ИРАК

В Ирак битката срещу Ислямска държава също стои на преден план. През последните години тя изтощи и без това слабата иракска държавност и нанесе огромни щети както на икономиката, така и на инфраструктурата. В същото време обществото допълнително се поляризира и фрагментира. Кюрди, шиити и сунити гледат повече от всякога с недоверие един към друг, а различните въоръжени милиции разчитат на чуждестранна подкрепа в борбата си за контрол над петролните находища.

В тази връзка превземането на Мосул е от ключово значение за централната власт в Багдад, която се стреми да възвърне своя авторитет. Все пак, подобен успех лесно би могъл да се превърне и в провал. Освен иракската армия, специални части и полиция, които водят офанзивата, участие имат и кюрдите, както и въоръжени групировки, подкрепени от Иран и Турция. Колкото по-дълго продължава битката, толкова повече различните фракции, представляващи различни интереси ще се опитват да постигнат стратегическо преимущество чрез териториален контрол, усложнявайки по този начин постигането на политическо решение.

ТУРЦИЯ

Към момента Турция е арена на два паралелни конфликта. Първият е свързан с кюрдите и ПКК. Този конфликт продължава прогресивно да се задълбочава след провала на примирието през лятото на 2015 г. От тогава насам насилието между кюрди и турци достигна своята  връхна точка за последните три десетилетия. Сблъсъци и постоянни военни операции практически са превърнали региона на югоизточна Турция в бойно поле, а самоубийствените атентати като този в близост до стадион “Vodafone Arena” в Истанбул, ясно показват решителността на кюрдските националисти. Въпреки, че конфликтът има дълбоки корени и дълга история, текущата ескалация преди всичко се дължи на притесненията на Анкара относно нарастващото влияние на кюрдите в Сирия и Ирак. Именно страхът от възможността цялата граница на Турция с двете южни съседки да попадне под автономен контрол на кюрдите, принуди президента Реджеп Ердоган да изпрати военни контингенти в Сирия и Ирак.

Вторият конфликт е свързан с религиозното движение на проповедника Фетхулах Гюлен. След неуспешния опит за преврат през миналото лято, правителството стартира мащабна кампания за затвърждаване на властта си, която включва ограничаване на основните свободи, притискане и репресиране на политическата опозиция и не на последно място очистване на армията и държавната администрация от около 100 000 души, имащи предполагаеми връзки с движението на Гюлен. Освен всичко това през пролетта на тази година се очаква да бъде проведен и референдум, който да придаде легитимност на желанието на Ердоган да прокара конституционни промени, които биха превърнали Турция в президентска република.

Силният авторитарен наклон, по който пое Турция, логично влоши отношенията със западните съюзници. Преговорите за присъединяване към ЕС стигнаха до задънена улица, а президентът Ердоган дори заплаши, че ще развали сделката относно сирийските бежанци, която задължава Анкара да ги удържа в рамките на своите граници. В същото време отношенията със САЩ също бяха обтегнати заради американската подкрепа за сирийските кюрди, както и заради отказът на Вашингтон да екстрадира предполагаемия отговорник за проваления преврат – Фетхулах Гюлен. Всичко това доведе до сближаването на Турция с Русия и Иран, при това за сметка на отношенията с традиционните западни съюзници и поетите ангажименти спрямо тях. Това е опасна игра, която може да излезе твърде скъпо на Ердоган и Турция. Краткосрочните ползи от временното сближаване трудно могат да компенсират дългосрочните и диаметрално противоположни интереси, които разделят Турция от Русия и Иран.

ЙЕМЕН

През 2015 г. Саудитска Арабия даде началото на операция “Решителна буря” с цел да бъде прекъснато настъплението на хутите (Ансар Аллах), шиитска военно-политическа организация, подкрепена от Иран. Операцията включва предимно въздушни удари и морска блокада, както и участието на коалиция от общо девет арабски държави, сред които доминиращият фактор безспорно е Саудитска Арабия. Хутите от своя страна, макар и не стриктно обвързани с Техеран, все пак служат като удобен инструмент за дестабилизиране на границата със Саудитска Арабия и оказване на индиректно влияние върху шиитите на територията на кралството.

През ноември месец миналата година, подкрепеното от Саудитска Арабия сегашно йеменско правителство на президента Абд Рабу Мансур Хади отхвърли мирния план на ООН, а малко по-късно хутите и техните съюзници, обединени около бившия президент Али Абдула Салех, формираха собствено правителство в столицата Сана. В тази ситуация мирът в Йемен изглежда трудно постижим. Всичко зависи от готовността на Саудитска Арабия и Иран за политически компромис, който да ограничи регионалните аспекти на войната и да превърне пътя към мира в предимно вътрешен процес. Евентуалният провал носи рискове за всички участници, тъй като политическият вакум, както и продължителната липса на силна държавност в Йемен създават идеални условия за разпространението на радикален ислямизъм.

АФГАНИСТАН

Войната и политическата нестабилност в Афганистан продължават да бъдат заплаха за международния мир повече от 15 г. след като водената от САЩ коалиция свали от власт режимът на талибаните. От началото на 2015 г. обаче, те отново печелят територия с помощта на Ал Кайда, мрежата “Хакани” и други терористични организации. В същото време Ислямска Държава също завоюва територии като резултат от частичното оттегляне на НАТО, което приключи през 2014 г. Към настоящия момент, повече от 30 % от територията на държавата е под ефективния контрол на талибаните или други екстремистки мрежи.

Ситуацията допълнително се усложнява от регионалните амбиции на Пакистан и връзките, които правителството в Исламабад поддържа с талибаните. Напрежението между двете съседни държави нарасна през изминалата година когато лидерът на афганистанските талибани Молла Мансур бе убит в Пакистан след американски въздушен удар с дрон. Това провокира острата реакция на правителството в Кабул, което обвини Исламабад в политика, подкрепяща талибаните. Отговорът на Пакистан бе изготвянето на план за репатриране на няколкостотин хиляди афганистански бежанци. Кризата с бежанците придоби ново измерение когато ЕС също предприе мерки за депортация на афганистански граждани. По всичко изглежда, че 2017 г. ще бъде изключително тежка в икономическо, политическо и военно отношение за и без това твърде слабата държавност в Афганистан.

УКРАЙНА

Почти три години след руската военна интервенция в Украйна, кризата в Донбас и анексията на Крим продължават да определят дневния ред на политическия живот в Киев. Разделена от конфликта и разяждана от корупция и икономическа криза бъдещето на украинската държава изглежда повече от несигурно. Може би най-притеснително изглежда вероятното сближаване между Доналд Тръмп и Владимир Путин, което от гледната точка на украинския политически елит, би станало за сметка на Украйна. И доказателство за това са изказванията на бъдещия американски президент, който не веднъж заяви, че подкрепя вдигането на санкциите срещу Русия. Клаузите от Минското споразумение също не се спазват, което от своя страна допринася за за постигането двете основни цели на Русия, а именно установяването на траен и устойчив проруски контрол в Източна Украйна, който да поддържа конфликта активен и да действа като лост за упражняване на влияние в Украйна, както и постепенно приемане на анексията на Крим от страна на международната общност.

Като цяло в Украйна расте недоволството от политическия елит, който взе властта след революцията от 2013 г. Сегашните управляващи в много отношения си приличат с проруските олигарси, които бяха свалени. Западната подкрепа за президента Петро Порошенко постепенно се оттегля заради невъзможността или нежеланието на правителството да осъществява необходимите икономически и съдебни реформи. Властта на Порошенко и елитът около него се клати, а ситуацията може да се усложни, ако през тази година бъдат проведени предсрочни избори, при които проруски партии отново да спечелят позиции в парламента.

Advertisements

Коментари са забранени.

Powered by WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: