Ако смятате Путин за самоцелен войнолюбец, значи никога не сте чели историята на Русия

untitled-2

От 2008 г., медиите, опониращи на Русия, както и държавите, които не се намират в директни приятелски взаимоотношения с Москва, рисуват портрет на Владимир Путин като на самоцелен, егоцентричен войнолюбец, който разхищава ресурсите на своята държава, рискува икономически колапс с оглед на международните санкции и всичко това в преследване на някакви мегаломански външнополитически цели. Така описания образ е също толкова некоректно поднесен, колкото и яздещия мечка православен супермен, който про-руската пропаганда обича да поставя като дамоклев меч над главите на „капиталистите“.

Политологията и съвременният анализ са полезни инструменти за осмисляне на настоящето, но познаването на миналото е безценен източник на информация и база за сравнение. А миналото на Русия ни показва, че външнополитическите хватки на Путин не са негово лично изобретение, а съставляват неразделна част от общата външнополитическа линия на Русия за последните поне 400 години. Тази линия се е формирала както на базата на собствените руски политически идеи, така и като последствие от външен натиск, прилаган от опониращите на Русия Велики сили, всяка от които следва подобна на руската външнополитическа рамка, съчетаваща мека и твърда сила. Просто руският подход залага повече на твърдата сила, докато други политически школи, като например австрийската имперска предпочитали да използват индиректен натиск и ловка, много пластова дипломатическа игра. Това, обаче, не означава, че руският подход е по-глупав, по-грешен или по-неуспешен…той просто си е руски.

Външната политика на всяка една държава, било то силна или слаба, се основава на редица фактори – икономически потенциал, географско положение, исторически опит, военен капацитет и разбира се качествата на ръководните политически фигури, както и техните лични убеждения за това как и в каква посока трябва да се насочи военно-политическата енергия на страната. През последните 400 години, няколко са държавите, които са изградили принципен и последователен подход за постигане на външнополитическите си интереси. По-голямата част от тях са или са били със ранг на Велики сили, не само в Европа, но и в световен мащаб. Създаването на подобен набор от дипломатически принципи, оформен в рамките на един неписан външнополитически стратегикон, е признак за далновидност и целенасоченост. Неспособността за правилното модифициране и адаптиране на старите принципи спрямо новите реалности, е признак за неминуем крах. В епохата на Първата Световна война, Русия не успява да се адаптира навреме и я сполетява Гражданската война ( и после отново след 1980 г.  СССР не успява да се адаптира). През 1939 г., Великобритания и Франция не успяват да се адаптират навреме и ги сполетява Втората Световна война и деколонизацията. Днес виждаме как САЩ се бори да намери вярната формула, по която да проведе своята бъдеща външна политика. От това зависи дали Вашингтон ще остане суперсилата от началото на новия век или ще залезе на световния политически небосклон. Но да се върнем на Русия.

serio-comic_war_map_for_1877
Образът на Русия като надвиснал над Европа звяр не датира в печата от вчера или онзи ден. Това е английска карикатура от 1877г. По същото време, британският октопод се протяга да заглуши въстанието на индийците и се готви да нахлуе дълбоко в Южна Африка…

Имперската руска политика започва своето формиране след 1700г. или поне така смятат мнозина. Всъщност, съвременната руска външнополитическа линия започва да се гради още през XV век под скиптъра на Иван III Велики (1462 – 1505 г.) и изкристализира в по-ясна форма при Иван IV Страшни (1533-1584 г. – време е да решим дали ще превеждаме или няма да превеждаме чуждите прякори на владетелите. Не може Фридрих да е „Велики“, а Иван да е „Грозни“ – или единият ще е „дер Гросе“ на български, или и другият трябва да е „Страшни“ – бел. авт.) Последните Рюрикиди очертават главните направления на руската външна политика – присъединяване на всички „славянски“ народи в Източна Европа и настъпление към Балтика, завладяване на Поволжието и Кавказ и разширяването до максимална възможна степен в Азия (Сибир, но и Централна Азия). С проби и грешки, методите за реализиране на тези цели претърпяват постепенна еволюция при първите Романови, за да се стигне до управлението на Петър I (1682-1725 г.)  и превръщането на Московското царство в Руска империя. Петър Велики често е представян като родоначалник на съвременната руска държава, но всъщност всичко, което той гради се явява пряко продължение на делата на предците му. Това важи в най-голяма степен за външната политика и армията.

Наследниците на Петър имат нелеката задача да модифицират имперската политика под давлението на надигащите се Европейски сили, но за късмет на руснаците, трите силни дами на XVIII век – Ана, Елисавета и Екатерина II успяват да изпълнят задачите си достойно. Задачата им е умело продължена от двамата Александровци – Първи и Втори (Освободител) през XIX век, докато Николаевците действат подчертано пагубно във външнополитически план (Първият води Русия до катастрофата в Кримската война, а вторият – до катастрофата в Първата Световна война). След Революцията, външнополитическите идеи на Сталин доста напомнят на царските и са моделирани по техен образ и подобие, докато при Хрушчов и Брежнев, СССР трябва да поведе битка за нов етап на външнополитическа адаптация в реалностите на Студената война. Тази битка е загубена след 1980 г., за да се стигне до разпадането на СССР през 1991 г. Днес, освен завръщането на култа към Сталин в Русия, Путин реши да възстанови и старата имперска традиция за решаване на външнополитическите проблеми. Защо? Много просто – защото обикновено работи.

Но за да не бъдем голословни, нека потърсим няколко подходящи прецедента за всеки един от агресивните ходове на Путин:

Войната в Абхазия (2008 г.)

Проста дефиниция: Част от населението на съседна на Русия държава – Грузия, се надига срещу суверенното правителство, настоявайки за отцепване и независимост. След първоначално половинчато решаване на казуса (1993 г.), следва втори етап на въоръжена борба (2008 г.)

Кога се е случвало преди? Например през 1721г., когато грузинци и арменци се надигат срещу разпадащата се иранска власт в Кавказ. Петър I веднага организира голям военен поход – около 55 000 войници и дори построява набързо нов флот в Каспийско море. Руската армия използва казуса като претекст да окупира крайбрежието на Дегестан и Азербайджан.

Анексирането на Крим (2014 г.)

Проста дефиниция: Възползвайки се от политическата нестабилност в Украйна, руската армия навлезе в Крим в края на февруари 2014 г., а месец по-късно бе организиран референдум, чиято валидност остава без международно признание.

Кога се е случвало преди?  Например през 1783г., когато под давлението на княз Потьомки, императрица Екатерина II Велика обвинява Османската империя в нарушаване правата на кримските татари. Възползвайки се от бунтовете на татарите срещу техния хан (който е марионетка, но на Русия), руската армия навлиза в Крим и присъединява полуострова към империята. Османската империя признава анекса няколко месеца по-късно.

Интервенцията в Донецк и Луганск (2014 – )

Проста дефиниция: Освен военната намеса в Крим, Русия изпрати свой бойни части – армия и наемници/доброволци в Източна Украйна в подкрепа на местните сепаратисти.

Кога се е случвало преди? Например след 1648 г., когато при избухване на Бунта на Хмелницики, Алексей Романов започва да подкрепя казаците с пари, оръжие и подкрепление от верните на Русия казаци. След 1654 г., Московското царство влиза в открита война с Жечпосполита. В крайна сметка, Москва печели Украйна източно от Днепър, заедно с Киев.

Интервенцията в Сирия (активно – 2015 – / де факто – след 2011 г.)

Проста дефиниция: Москва започна да осигурява непрекъсната военна и финансова подкрепа за правителството на Башар Асад срещу многобройните му опоненти в рамките на гражданската война. След 1-ви септември, 2015 г., Русия се намеси с армия и ВВС на терен, но руски наемници оперираха в Сирия още през 2013 г.

Кога се е случвало преди? Например през 1876 г., когато Русия първоначално подкрепя финансово и материално Сърбия и Черна гора във войната им с Османската империя. В последствие неофициално е изпратен боен корпус начело с генерал Черняев, а през 1877 г., Русия обявява и открито война на Османската империя, възползвайки се и от Българският въпрос и провалената Цариградска конференция.

Това, разбира се, не са единствените примери, които могат да бъдат предложени по горните казуси. Подобни решения са вземани и от лидерите на СССР в ранните етапи на Студената война, вземани са и от руските владетели от имперския период. Важно е да се разбере, че Владимир Путин не е някакъв откачен външнополитически изобретател, а човек, който разполага с богата, градена векове наред школа, която да му осигурява и примерите и решенията за множество външнополитически казуси, с които Русия може да се сблъска. Казано по-просто – ако искате да демонизирате Владимир Путин, правете го грамотно, защото в действителност, той е доста по-опасен отколкото западната медийна пропаганда го представя, а зад гърба му стои опита на поколения императори и министри, които на негово място вероятно щяха да вземат същите решения.

Advertisements

Коментари са забранени.

Powered by WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: