Иранският „act west“*

untitled-2
Генерал-майор Касим Сюлеймани, командир на дивизията Ал Кудс от „Армията на Пазителите на иранската революция“ (Иранска революционна гвардия)

Все повече специалисти в САЩ и Русия споделят, че силата, от която всъщност зависи краят на войната в Сирия, е Иран.

Ислямската република е първият и най-сериозен съюзник на режима на Башар Асад. Всеки ден, Техеран харчи около $8 000 000 или около $250 000 000 на месец само за да издържа своите военни части.

Отделно от тези колосални суми, Иран отпусна под формата на различни заеми няколко милиарда долара за стабилизиране на Националната банка на Сирия и спасяване на постоянно девалвиращата сирийска лира. Неизвестен остава обемът на вложените стоки, храни и горива, които Иран осигурява с преференция на своите партньори в Дамаск.

Материалните интереси на Техеран в Сирия са грамадни, несравними по обем с нищо, похарчено от САЩ или Русия. За разлика от двете Велики сили, Иран участва дейно в Сирийската гражданска война (2011-) още от самото й начало.

Освен грамадните икономически инвестиции, Иран е здраво обвързан с Дамаск и посредством своя външнополитически капитал – политическите и военни ангажименти. От десетилетия, Сирия е част от „арабския лагер“ на Техеран – верен съюзник в противопоставянето на арабската република със Саудитска Арабия и Израел. До 2011 г., Сирия беше и единствената значителна местна сила, която подкрепяше Иран. САЩ бяха успели да изолират и двете, оформяйки обръчи от про-западни страни около Иран и Сирия.

Ала след изтеглянето на американците от Ирак, изградената от тях дипломатическа система започна бързо да се руши.

Ирак, управляван от шиитско правителство, бързо направи завой към Техеран и се превърна в своеобразен мост между Иран и правителството в Дамаск. Така, Иран успя да формира една „западна ос“ – непрекъснат териториален коридор, даващ достъп на страната до Средиземно море, посредством Ливан, който от близо 40 години се намира в хватката на иранското протеже Хизбула.

Евентуална победа в Сирия и запазване на доминираното от шиити правителство в Багдад, ще позволи на Иран да създаде една стабилна външнополитическа притурка от държави, задължени и финансово, и политически на Техеран.

От чисто практическа гледна точка, това е уникален шанс, който заслужава сериозните инвестиции, направени до момента. Евентуален успех на Иран ще е безпрецедентен удар в полза на Ислямската република и ще отбелязва най-успешното политическо проникване на персите в западна посока от 20-те години на XVIII век насам.

И ако инвестициите в Сирия са значителни, то не бива да се подценяват и разходите в Ирак, където Техеран издържа основната част от т.нар. Хашд ал Шааби – Отряди нa Народното опълчение – които се сражават редом с иракските сили срещу Ислямска държава.

Хашд ал Шааби бяха онази военна сила, която подобно на Сирия (където този тип милиции се наричат Национални Сили за отбрана), изигра ключова роля в избутване на управляващата политическа класа от ръба на военния колапс.

Без помощта на шиитските милиции, връщането на Фалуджа, Рамади и Тикрит и изтласкването на ИД към пустинята на запад и към Мосул на север, би било немислимо. Оръжието, обучението и финансирането на тези милиции идва директно от Иран. С общ брой от около 100 000 души, ал Шааби са равностойни по численост на самата иракска армия. Отделно от тези бойци, Иран разполага и с около 1 500-2 000 войници от елитните части Ал Кудс на терен. Когато прибавим към тези цифри около 30 000 бойци, финансирани в сирийските милиции и към 5-10 000 иракски, афгански и ирански войници, опериращи под прякото командване на Сюлеймани в Сирия, се получава че пряко и непряко, Иран разполага с близо 150 000 въоръжени мъже в Ирак и Сирия – най-значителният военен контингент опериращ под надзора на една единствена страна.

Към тази бройка, е редно да прибавим и около 12 000 бойци на Хизбула, които също действат с благословията на Иран. Не бива да се изненадваме тогава, че правителствата в Багдад и Дамаск са повече или по-малко заложници на иранската политика. Опитът за балансиране чрез присъствието на Русия и САЩ, е по-скоро неуспешен. И Вашингтон, и Москва добре знаят, че на терен може да се постигне някаква координация с Иран, но че Техеран следва своята собствена политическа логика, която няма как да бъде повлияна отвън.

Турски гамбит

untitled-1
Иранския „западен маршрут“ и турската зона на интерес в Северна Сирия и Ирак

След като успяха да стабилизират правителствените сили около Халаб (Алепо) в Сирия, пред иранските военни стои нова задача – адекватното присъствие на иранските интереси в операцията срещу Мосул.

Преди два дни ген. майор Касим Сюлеймани пристигна в Багдад, за да поиска включването на бойци от иранската Революционна гвардия в операцията срещу град Тел Афар, редом до бойците от Хашд ал Шааби.

Присъствието на Иран стана наложително с оглед агресивната турска позиция. Анкара настоява градът да бъде завзет от сунистки бригади (араби и туркмени) и в него да не влизат никакви шиитски части. Турското правителство заплаши, че е готово да действа със сила, за да си осигури Тел Афар, който представлява ключов сегмент от плановете на Анкара за преразпределение на влиянието в Ирак след прогонването на ИД.

За Турция, която разглежда Мосул и Северен Ирак като зона на свое политическо влияние още от 2008 г. (а всъщност идеята датира още от времето на Кемал Ататюрк), шиитско присъствие в Тел Афар означава директен удар върху по-мащабната стратегия за създаване на буферна зона под турска опека, включваща северна Сирия и Северен Ирак.

От своя страна, Иран не би могъл да допусне разрастване на влиянието на Анкара без по този начин да загуби ценни дивиденти, за които Техеран е платил скъпо и прескъпо през последните пет години.

Огромните вложения, невероятните политически изгоди в случай на победа и заложения престиж създават сложен, многопластов комплекс от фактори, които се подхранват взаимно. Тяхната съвместна енергия и логика стои зад политическата линия на Иран и без правилното оценяване на тези „величини“, преценката на иранската политика в региона е невъзможна.

С оглед всичко изброено до тук, пред Вашингтон съществуват твърде мъгляви възможности за договаряне на някакъв взаимен компромис с Техеран.

Нещо повече, Иран отново засили анти-западната реторика – пореден завой след като през последните две години страната се беше сближила значително с Вашингтон и Лондон, покрай необходимостта за вдигане на санкциите и забраната за развитие на атомната енергетика.

От друга страна, би било изключително наивно да се смята, че Иран е в джоба на Москва. Русия по-скоро беше поканена в Сирия от Техеран и Иран продължава да държи основните ключове както към властта в Дамаск, така и към руското присъствие. Потвърждаването на права върху базите в Тартус и Хмеймим несъмнено се е случило едва след като иранците са дали своята благословия. По същия начин, Техеран предостави своя инфраструктура за ползване от руските самолети по пътя им към Сирия. Тези услуги не са нито безвъзмездни, нито са признак на някаква слабост от страна на Техеран. Не се изненадвайте, ако съвсем скоро Иран започне да подхожда по-твърдо към Русия по отношение на Сирия.

Голямата игра

Вторачени в конфликтите в Сирия и Ирак, военните наблюдатели пропускат икономическите измерения на иранската политика. А те са не по-малко значими от военно-политическите. Изследване на CSIS очерта основните направления в икономическата политика на големите играчи в Азия и Иран има свое много важно място в тези схеми.

От една страна Техеран поддържа близки отношения с Индия. Ню Делхи се надява да превърне Иран в ключова пресечна точка на своите сухопътни и морски маршрути, свързващи икономическите зони на Централна Азия с Персийския Залив, Средиземно море и Европа.

Освен ключовото пристанище Бандар Абас, Иран ще бъде ценна със своята пътна инфраструктура, в чийто проекти Ню Делхи вече влага милиони. Идеята на Индия е да се създаде алтернатива на китайските азиатски трасета, а чрез инвестирането на значителни суми да се посади и семето на политическото влияние, което да контрира евентуални опити за дипломатическа изолация, дирижирана от Пекин.

untitled-1
Иран и големите икономически трасета

Китай също не крие своите икономически апетити към Иран. Освен грамадния внос на петрол, който Техеран осигурява на Пекин, КНР счита Ислямската република за ключов сегмент от своята политика на широк икономически пояс, осигуряващ по-стабилни връзки с Русия и Европа. Иран несъмнено ще се превърне във важен елемент от „Новия път на коприната“, който да свързва Далечния, Средния и Близкия Изток в един грамаден икономически коридор, чиято продукция да достигне до консуматорите в Европа, осигурявайки колосални икономически облаги за „Поднебесната империя“.

Третият ключов играч, който залага на иранската икономическа карта е Русия. Кремъл реши да възстанови един свой стар проект, оформен по времето на Петър I през 1722 г. за създаване на постоянна икономическа връзка с Индийския океан.

Основното трасе на това направление повтаря замисъла на прочутия цар – създаване на директен, каспийски коридор чрез включване на Азербайджан и Северен Иран и търсене на удобен сухопътен маршрут към пристанищата на Персийския залив. В своята същност, руският проект се стреми да се координира с китайските насоки, което автоматично го превръща в конкурентен на индийското направление.

От иранска гледна точка, осъществяването и на трите проекта би било най-добрата възможна формула. Внимателен поглед към картата ни показва, че при създаване на стабилно икономическо и политическо влияние в Сирия и Ирак, Иран би могъл да доразвие тези проекти, предлагайки свои собствени, допълнителни трасета – през равнините на Тигър и Ефрат към централните сирийски територии – Хама и Хомс и от там към пристанищата на Средиземно море в Ливан и Сирия – Сайда, Тир, Бейрут, Тартус и Латакия.

В комбинация с развиването на ядрената енергетика, тази икономическа алтернатива ще издигне Иран много над нивото на транзитна зона, което му отделят Индия, Русия и Китай. Техеран не крие амбициите си да се включи на равни нога със страните от BRICS и да се превърне в ключов икономически фактор в Азия. Поддържането на верни приятели в Бейрут, Дамаск и Ирак с цената на война и грамадни разходи се оказва само един елемент от по-грандиозната външнополитическа схема на Иран, насочена към възраждането на „Персия“ като водеща политическа и икономическа сила в Изтока.

–––-

*Алюзия с политиката на Индия за привличане на страните от Индокитай, наричана „Act east“

Advertisements

Коментари са забранени.

Powered by WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: