Упадъкът на американската външна политика и пропуснатите шансове

unnamed-1

Краят на историята

През 1989 г. известният американски политолог и икономист Франсис Фукуяма публикува своето есе, озаглавено „Краят на историята?“.

В своя труд той твърди, че:

„Това, на което сме свидетели в настоящия момент, не е просто краят на Студената война или отминаването на някакъв период от следвоенната история. Това е краят на историята като такава. Това е краят на развитието на човешката идеологическа еволюция и затвърждаването на Западната либерална демокрация като окончателна форма за човешко управление“[1]

Три години по-късно, Фукуяма затвърждава своите заключения в книгата „Краят на историята и последният човек“. Там авторът представя характеристиките на американската демокрация като практически единствените „правилни“, а за в бъдеще все повече държави ще започнат да използват рамката на парламентарната либерална демокрация за свой управленски модел.

И към онзи момент Фукуяма определено изглежда прав в своите разсъждения.

Американската държава е на върха на своята икономическа, политическа и военна мощ, току-що излязла неоспорим победител в глобалния идеологически конфликт, наречен Студена война. На терена на международните отношения не изглежда да има убедителен противник или конкурент. Съветският съюз се разпада с гръм и трясък, а комунизмът е в тотално отстъпление. Китай и останалите азиатски икономики са все още твърде назад в своето развитие, а Европейският съюз изглежда като едно рехаво икономическо обединение без ясен център.

Реално погледнато, САЩ е единствената свръх велика сила и глобален хегемон на международните отношения в началото на 1990-те. И до голяма степен действа успешно като такъв.

На първо място, водената от САЩ коалиция, действаща с мандат на ООН, отхвърля иракската окупация на Кувейт и печели блестяща военна победа. В последствие са наложени спорни икономически санкции, които все пак удържат агресията на Саддам Хюсеин и му определят второстепенна роля в международните отношения.

Няколко години по-късно, САЩ имат решаващо участие и при създаването, а в последствие и на прилагането на Дейтънското споразумение, подпечатващо края на четиригодишната гражданска война в Босна и Херцеговина. До този момент всички опити на ЕС и ООН за упражняване на контрол върху разпада на Югославия и спиране на кръвопролитията, се оказват абсолютно безплодни. Фактически, единствено намесата на НАТО и САЩ позволят постигането на труден мир на Балканите, който продължава повече от 20 г.

Безспорно обаче, най-големият външнополитически успех на САЩ в този период, е подписването на споразуменията от Осло, които към онзи момент представляват безпрецедентна крачка напред по отношение на близкоизточния мирен процес и израело-палестинския конфликт.

Чрез договорите от 1993 г. и 1995 г. Организацията за освобождение на Палестина (ООП) признава държавата Израел, а от своя страна правителството в Тел Авив разпознава ООП като представител на палестинския народ и равноправен партньор при воденето на преговори. Създадена е Палестинската автономия и за първи път двете враждуващи страни засягат нормативно проблеми, включващи границите на Израел и Палестина, израелските селища, статутът на Йерусалим, както и множество други въпроси. Като част от този процес може да бъде счетено и подписването на мирен договор между Израел и Йордания през 1994 г.

До началото на 2000-те, САЩ е единствената държава с доминиращо превъзходство по отношение на всеки един аспект на силата– икономика, армия, дипломация, идеология, технологии и култура.

Комбинацията от всички тези фактори осигуряват почти неограничени възможности за прокарване на собствените интереси във всяка една точка на света. Но и за нещо повече. 1990 – предоставят шанса за съчетаване на стремежа за световно лидерство с изграждането на глобална система в международните отношения където либерално-демократичните принципи да имат водеща роля и да получат нормативна стойност. Не „край на историята“ както предрича Фукуяма, а възможност за съчетание на американските интереси с интересите за съхраняване на международния мир и сигурност. Това обаче, така и не се случва, а датата 11.09.2001 г. подпечатва окончателния край на надеждите за установяване на Pax Americana.

„Ястребът“ Буш

unnamed-2

През последните 15 г. светът е свидетел на постепенното оттегляне на САЩ от своята роля като свръхсила, отваряйки нови пространства за Русия, Китай, както и за несистемни играчи като Ал Кайда и Ислямска Държава.

През двата мандата от своето управление, администрацията на президента Джордж Буш – младши изоставя относително успешната употреба на предимно мека сила и мултилатерализма като основни инструменти за воденето на външна политика, характерни за управлението на Бил Клинтън, и вместо това залага на агресията в опитите за поддържане на американското лидерство в света.

В резултат на това всички усилия са насочени към неутрализирането на второстепенен диктатор като Саддам Хюсеин, като за целта той е обявен за заплаха за световния мир и сигурност чрез своята подкрепа за Ал Кайда и разпространението на оръжия за масово унищожение.

В крайна сметка се оказва, че тези две обвинения са напълно погрешни. Още през 2005 г. наяве излиза „Записката от Даунинг Стрийт“,  която представлява протокол от тайна среща между британски правителствени лица през лятото на 2002 г. след посещението на началника на МИ6 във Вашингтон. На срещата е обсъждано, че президентът Буш е твърдо решен да свали правителството на Саддам Хюсеин чрез военна намеса, аргументирана с връзките с тероризма и оръжията за масово унищожение.

Липсата от убедителни доказателства за това обаче, налага нуждата от тяхното изфабрикуване. [2]

Едно от тези „доказателства“ – доказано фалшифицирани – по всяка вероятност са документите, предоставени от американското и британското правителство на Международната агенция за атомна енергетика, в които се твърди, че Ирак има намерението да закупи 500 тона уран от Нигер.[3]

В крайна сметка САЩ нахлува в Ирак без правно основание, без одобрението  на ООН и без подкрепата на международната общественост…и затъва в пясъците на пустинята.

Самата военна кампания срещу Саддам е успешна и той е свален от власт, но последвалата гражданска война, етническо и религиозно напрежение, както и постоянната вътрешна и регионална  нестабилност, костват неоценимо много на американският бюджет и външнополитическият престиж. Като цяло кампанията на САЩ в Ирак може да се счита за пълен провал и финансово фиаско. Според изследване на Brown University от 2013 г., самата война и последвалата окупация костват на американското правителство 1.7 трилиона долара към още поне 470 милиарда, които трябва да бъдат изплатени във вид на помощи за ветерани. По всяка вероятност през следващите 40 г. цялата сметка ще набъбне до 6 трилиона, отчитайки лихвения процент.[4] Едва ли има обаче точни данни за печалбите на оръжейните лобита във Вашингтон.

Разбира се, не е само това. Жертвите и личните трагедии носят последици, които не могат да бъдат измерени или оценени.

Данни на американското министерство на отбраната в периода 2003 – 2011 г. показват, че в Ирак загиват 4497 американски войници.[5], докато жертвите сред самите иракчани са практически неизброими. Според различни данни те варират между 150 000 и 1 000 000.

В тези цифри влизат както жертвите от военните конфликти от 2003 до 2011 г., така и косвените жертви, причинени от съсипано здравеопазване, липса на лекари и унищожена инфраструктура.

Войната в Ирак среща широка съпротива сред международната общественост и до голяма степен ерозира американската мека сила и привлекателността на ценностите на либералната демокрация. Същевременно с това, въвличането в гражданската война показва и границите на военната мощ на Вашингтон. До този момент американската доминация до голяма степен се крепи върху неясните граници на военната си сила. Всеки диктатор или враг на САЩ, който реши да тръгне срещу правилата на американската хегемония, трябва да направи нелеките сметки дали, кога и срещу каква точно сила ще трябва да се бори. Затъването в САЩ ясно показва слабостите на американската армия и с това значително подкопава нейния сдържащ ефект.

Това става видимо и при американската намеса в Афганистан.

Преди всичко, Пентагона отказва всякаква помощ от страна на съюзниците от НАТО в началните етапи на войната с убеждението, че тяхното участие единствено би усложнило ситуацията.

Вместо Афганистан да бъде превърнат в колективен проект и еманация на общите съюзнически усилия още от самото начало, президентът Буш-младши преценява, че работата може да бъде свършена единствено с помощта на Северния Алианс. И дори в първоначално това решение да изглежда правилно, след началото на иракската авантюра (която пренасочва ценни военни и разузнавателни ресурси), в Афганистан реално не остава много потенциал, който да попречи на талибаните да се превъоръжат и прегрупират в Пакистан.

По времето, когато НАТО реално се включва през лятото на 2003 г, в Афганистан вече бушува нова гражданска война, а най-добрите възможности за изграждане на стабилност, са изпуснати.

Освен това, основната цел и главна задача, заради която САЩ атакува Афганистан – залавянето на Осама бин Ладен – остава практически неизпълнена. Слабата координация с местните власти и лошото разузнаване позволяват на терорист № 1 да се изплъзне и да избяга в Пакистан, където в последствие се укрива 8 години под носа на всички. Едно потенциално залавяне на Бин Ладен в края на 2001 г. би нанесло сериозен удар върху Ал Кайда и би дало възможност на Буш-младши да обяви победа в своята „война с терора“. Вместо това, през следващите години светът става свидетел на разширение на влиянието и възможностите на Ал Кайда до безпрецедентни нива.

Фокусът върху Ирак, както и войната с тероризма, окончателно отклонява Вашингтон от ролята на балансьор в международните отношения, което освобождава пространство за агресивния националистически възход на Владимир Путин и Русия. От това се възползват и други фактори като Китай и Иран, но не и Европейският съюз, който въпреки своята икономическа мощ като най-голям търговски блок в света, продължава да изпитва трудности при трансформацията на своята икономическа сила в политическа.

За 8 години на управление, администрацията на Буш-младши до голяма степен задълбочава нестабилността в Близкия изток  чрез своите военни намеси и последвалото тромаво управление на конфликтите.

Освен това е и подкопано международното доверие в САЩ заради незачитането на международните институции и правовия ред. Всичко това отваря широко вратите за подновяване на глобалното геополитическо противопоставяне и нов възход на реалполитиката, в чието олицетворение се превръща Русия.

Всичко това можеше да бъде избегнато при една умерена политика и създаването на система в международните отношения, изградена върху принципи и равноправно партньорство.

„Гълъбът“ Обама
unnamed-3

Встъпването на Барак Обама в длъжност променя картината. Но не към по-добро.

Той избира крайно противоположна, но еднакво опасна роля. От една страна, Обама вярва, че разпространението на демокрацията, сътрудничеството с международните институции и върховенството на закона, са единственият начин за съхранение на американската глобална хегемония. В същото време той смята и, че директната военна намеса на САЩ е нещо недопустимо.

Всъщност, ако по времето на Буш-младши, американската военна машина може да заработи дори и при липса на реален повод, то при Обама е ясно, че последното нещо, което Вашингтон би употребил, е твърда сила. Като резултат, администрацията изтегля напълно американските войски от Ирак, почти напълно се отказва от ангажимента си спрямо Афганистан и обещава възстановяване на добрите отношения с Русия – нещо, което окончателно развързва ръцете на Кремъл.

Разбира се, всичко това е прието със задоволство в Москва и Пекин. Русия нахлува в Грузия през 2008 г. и в Украйна 6 години по-късно. От своя страна Китай се заема с агресивна експанзия в Южнокитайско море. В същото време Близкия изток и Северна Африка се превръщат в кървава арена на конфликти, а Арабската пролет не дава очакваните плодове и се оказва пълно разочарование за либералните стратези и визионери в САЩ и Европа.

Радикален пример за това е войната в Либия – единствената военна интервенция на Барак Обама.

Твърде прибързана намеса и абсолютна липса на стратегия за развитието на Либия след Муамар Кадафи, водят до провал. Неясно формулирана идея за установяване на демократично управление катастрофира и се превръща в тотално разрушение на държавни институции, разпад на държавност и възход на радикалния ислямизъм и организираната престъпност.

В същото време, Обама успешно надгражда грешките на своя предшественик в Афганистан. Още с встъпването си в длъжност той увеличава значително американският военен контингент като в същото време дава и краен срок за пълно изтегляне. Тези противоречащи си действия единствено показват на талибаните, че американският ангажимент ще бъде временен като дори им е даден и срок, за да се знае точно колко време трябва да издържат без да се огъват преди САЩ да се оттегли.

Приключването на войната и изграждането на функциониращи афганистанско правителство би означавало помирителен процес, който да включва дори част от умерено настроените талибани. За съжаление американската външна политика не се отнася сериозно към мирния процес, докато не става твърде късно. В тази връзка бившият посланик в Афганистан и Пакистан от ерата на Обама, Джеймс Добинс заявява, че „по всяка вероятност бе грешка, че отлагахме помирителния процес до 2011 г.“[6]

Вашингтон не успява да се справи и със собствените си съюзници.

Афганистанското правителство единствено приема щедрите американски дарения, които в последствие потъват из дебрите на корумпираната, неефктивна и неработеща администрация. Междувременно, иначе „верният“ американски съюзник Пакистан, гонейки своите собствени регионални интереси играе двойна игра, практически предоставяйки убежище на талибаните и членове на Ал Кайда. Случва се сценарии, който е познат в историята: велика сила става прекалено ангажирана политически и финансово спрямо своите по-малки съюзници, които извличат множество ползи за себе си като заплашват, че ще се сринат, ако не получат необходимата помощ.

Имплозията на Сирия само прави общата картина по-лоша, създавайки най-тежката хуманитарна криза от Втората световна война до сега.

А администрацията на Обама взима всички възможни грешни решения. Отказът от намеса и пацифисткият изолационизъм дават шанс на сирийското правителство заедно със съюзниците си от Иран и Русия, да превърне собствената си държава в бойно поле. Дори неколкократното преминаване на поставените от Обама „червени линии“ не води до активна американска намеса. В крайна сметка единствено възходът на Ислямска Държава принуждава администрацията да инициира създаването на коалиция и да стартира военна кампания, макар и силно лимитирана. Това обаче с нищо не променя картината. Правителството на Асад продължава военните си действия, включително и срещу цивилни, които в комбинация с агресията на ислямистите създават безпрецедентна бежанска криза. Криза, заплашваща стабилността както на съседните Турция, Ливан и Йордания, така дори и тази на Европейския Съюз. Освен всичко, американските партньори в Персийския залив остават недоволни от липсата на достатъчно помощ в това, което те разбират като шиитска агресия от страна на Иран, а пък Турция от своя страна има претенции спрямо американската подкрепа за кюрдите.

Всичко това води до неизбежната нужда от Вашингтон да търси партньорство с Путин, който през последната година разгръща успешна военна стратегия и поставя основите за трайно присъствие в Близкия изток.

Проблемът е, че Русия едва ли е настроена за сътрудничество със САЩ поради простата причина, че до този момент всички действия на Путин карат Обама да изглежда слаб и нерешителен, а американската политика – непродуктивна (каквато тя е реално през последните години). Това помага на Путин да повиши своя вътрешнополитически престиж и да консолидира властта си в условията на икономическа криза. Помага му също така и да разклати доверието между съюзниците в НАТО и Европейския съюз, давайки глас на антиамериканизма.

Успешната конфронтация със САЩ изпраща послание и до останалите лидери по света, че Америка е слаба, а Русия е по-подходящият партньор. Но най-вече и преди всичко Путин държи да подкопае либералния правов и демократичен ред, който бива изграждан от САЩ и Европа през последните 70 г. и евентуално да го замени  с нещо, което не е нито либерално, нито демократично.

Точно поради тези причини, светът ще продължи да бъде в състояние на така наречената нова Студена война. Точно поради тези причини, мирът в Сирия е изключително трудно постижим, а всяко едно примирие е заплашено от провал, за да може при следващ кръг на преговори САЩ да бъде от позицията на губещ и унизен противник. Докато Америка и Европа изглеждат слаби, Путин ще бъде силният на деня и по един или друг начин ще налага своите условия. При това без значителни последствия.

Общо взето, това представлява американската външна политика при администрацията на президента Барак Обама: опит за поправяне на грешките от управлението на Джордж Буш – младши и връщане към идеите за световен ред, подчинен на сътрудничеството и споделени ценности. Проблемът е, че моментът за това е отминал безвъзвратно, а духът е изпуснат от бутилката. Вече преговорите, нерешителните политики, както и мотивационната популистка реторика не вършат работа. Светът е радикално променен, а от Пхенян до Каракас чистият прагматизъм, реализъм и геополитика, властват в областта на международните отношения.

Бъдещи перспективи

За съжаление, бъдещите перспективи пред американската външна политика не са особено обнадеждаващи. Провалените управления на Буш-младши и Обама до такава степен са ерозирали доверието в политическия елит, че на преден план като основен претендент за президентския пост, излиза откровено неадекватната кандидатурата на популиста Доналд Тръмп. Ако той спечели[7] нео-изолационизмът ще триумфира и ще подпечата окончателния край на проекта за САЩ като доминираща сила в международните отношения, преразпределяща ресурсите на властта и поддържаща баланса на глобалната сила.

Кандидатурата на демократическата пария не изглежда много по-добра. Неяснотата около личният имейл акаунт на Хилари Клинтън, използван за работна кореспонденция докато тя е била държавен секретар, както и последвалото разследване от страна на ФБР във връзка с изтриването на огромно количество класифицирана информация, значително оронват доверието в нейната кандидатура за президент. Освен това, тя е подозирана в много лъжи по въпроси, вариращи от физическо й здраве до такива свързани с нейната работа и предполагаеми нерегламентирани връзки с банки и играчи на „Уол Стрийт“.

Ако Хилари Клинтън стане следващият президент на САЩ, нейната външнополитическа посока е значително по-неясно очертана от тази на Тръмп. Тя е открит интервенционалист, който до този момент е подкрепил инвазията в Ирак и е един от преките отговорници за военната операция в Либия. При всички положения, Клинтън би потърсила преутвърждаване на американската роля в света, но при вече изменени обстоятелства.

***

Венцислав Божев е политолог и експерт в областта на международните отношения с богат опит в анализа на европейските политически процеси, както и на динамиката на отношенията в Близкия изток и постсъветското пространство. Автор на множество материали и академични текстове по въпросната тематика. Участник в международни изследователски проекти и теренни проучвания в Близкия изток. 

Текстът е публикуван в брой 24 на журнала De Re Militari.

 

[1] Fukuyama, F. „The End of History?“, The National Interest, https://ps321.community.uaf.edu/files/2012/10/Fukuyama-End-of-history-article.pdf
[2] Pincus, W, British Intelligence Warned of Iraq War, 2005, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2005/05/12/AR2005051201857.html
[3] Ensor, D. Fake Iraq documents ’embarrassing’ for U.S., 2003, http://edition.cnn.com/2003/US/03/14/sprj.irq.documents/index.html  Въпросните документи са цитирани и от тогавашния Държавен секретар на САЩ Колин Пауъл в негова реч пред Съвета за сигурност на ООН
[4] Trotta,D, Iraq war costs U.S. more than $2 trillion: study, 2013, http://www.reuters.com/article/us-iraq-war-anniversary-idUSBRE92D0PG20130314
[5] http://www.defense.gov/casualty.pdf
[6] Sengupta,K, US envoy says mistakes of the West ‘prolonged Afghan war’ and cost lives, 2014, http://www.independent.co.uk/news/world/asia/us-envoy-says-mistakes-of-the-west-prolonged-afghan-war-and-cost-lives-8918497.html

[7] Към 09.10.2016 г. кандидатурата на Тръмп е сериозно разклатена заради разкрити записи със сексистки изказвания от 2005 г. В щаба на Републиканската партия дори се обсъждат варианти за замяна на кандидатурата, а влиятелни републиканци като Джон Маккейн, Мит Ромни, Джеб Буш и Кондолиза Райс открито оттеглиха своята подкрепа.

Advertisements

Коментари са забранени.

Powered by WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: